You need to upgrade your Flash Player to version 10 or newer.

Българското танцово фолклорно наследство е част от богатството на нашата културна традиция. Българските народни танци са проява на духовната култура на народа ни. Те отразяват живота, преживяванията и чувствата на българина и са неразривно свързани с процеса на труда, с обичаите, музиката и песенното творчество. Многообразни са видовете и формите на народните танци, многообразни са стилът и характера на изпълнение, народните носии, музикалният съпровод и свързаните с танците народни обичаи. Проучването на фолклора в неговите регионални разновидности и многообразие дава възможност за по-пълното му и по-точно съхранение във времето.

България е малка по територия, но се разделя на много музикално – фолклорни области. В тях хората имат различни обичаи и носии, говорят на различни диалекти, пеят различни песни, свирят на различни инструменти, играят различни хора. Сред причините за обособяването на фолклорните области са историческото минало и произходът на населението, географското разположение и особеностите на природата, които определят начина на живот и поминъка на хората. Във всяка фолклорна област живее и население с друг етнически произход – турци, евреи, арменци, каракачани и др., което е запазило и днес характерните белези на своя фолклор.

Добруджанската етнографска област се простира в североизточната част на България, като на север граничи с река Дунав, на запад със Северняшката етнографска област, на юг с Лудогорието (Разградско) и на изток с Черно море.

Типична за добруджанския стил е играта на тялото и раменете – както при жените, така и при мъжете тялото е свободно. Добруджанецът танцува приклекнал или приседнал. Акцентите в движенията са насочени главно надолу към земята, което показва и основния стилен белег на добруджанския танц – връзката му със земята. Играе се в умерено темпо, с прикляквания. Добруджанските хора са затворени, в полукръг или права редица. Мъжете играят най-често в права редица, а когато хората са смесени те са в кръг или полукръг. В Добруджа голямо участие в танца взимат ръцете със специфична пластична линия – ясно изразена както в мъжките, така и в женските танци. Популярни танци са ръченик, сборенка, ръка, тропанка, черкезката, данец, опас и др.

Северняшката етнографска област се простира в северозападната част на България, като от север граничи с река Дунав, на запад с държавната граница със Сърбия, на юг със северните склонове на Стара планина и на изток с река Искър.

Със своята красота, оригиналност и самобитност северняшките народни танци внасят голямо разнообразие в българското народно творчество и наследство. Те са предимно смесени, като при повечето от тях играещите се държат за ръце и ги размахват волно и нашироко. Има и танци, при които хватът е за пояс, а се срещат и такива, при които играещите не се залавят. Типични за Северна България са ‘лесите’, при които танцуващите се залавят за ръце в къса танцова редица, в хват предна или задна плетеница, както и в хват за пояс. Играят много леко, със самочувствие и хумор. Танците от Северна България като цяло носят стилните белези на българските народни танци. Движенията са съсредоточени главно в краката и са пружиниращи. Участие в танца вземат и главата, и тялото. В някои северняшки танци с хват и без хват ръцете вземат дейно участие, като се получават оригинални координации с движенията на краката. Характерен стилен белег на северняшките танци е голямата свобода и лекота при изпълнението им. Това е главен белег, по който северняшкият танц може веднага да бъде различен от шопския или тракийския.

Шопската етнографска област се простира в западната част на България, като на запад достига до държавната ни граница със Сърбия, на север до Ботевградско, на юг опира в Софийското поле, Самоковско, Дупнишко и Кюстендилско и на изток граничи с долното течение на р. Искър. Бързина и лекота, буен темперамент и непрекъсната закачливост, одухотвореност и жизненост – тези думи описват най-точно същността на шопските танци. Те са най-бързите в страната и впечатляват със своето разнообразие, лекота и пъргавина. Шопът танцува леко приклекнал, често приведен леко напред. В част от танците, движенията и акцентите са насочени надолу, към земята, сякаш шопът се бори, гази и мачка въображаем противник, повален на земята. В други танци пък движенията и акцентите са насочени нагоре, което изразява стремеж за откъсване от земята. Това допринася за формирането на впечатление за изключително разнообразие, лекота и пъргавина на шопския танц – това го прави различен от танците на всички останали области в страната. Пружинирането, което е стилен белег за българските народни танци, се среща и в шопските танци. Формите на шопските хора са ‘сключени хора’, ‘водени’, хора ‘на леса’, като се среща и разкъсаната форма на танца – в игрите ‘по саме’ и ‘по двой’. Най-популярното и изпълнявано във всички райони на Средна Западна България е ‘воденото’ хоро ‘за пояс’, наричано още ‘Селското’. Играе се от жени и мъже – смесено.

Тракийската етнографска област се простира в южната част на България – на север до Средна и Източна Стара планина, на запад до Рила и Ихтиманска Средна гора, на юг до Пирин, Родопите и държавната граница с Гърция и Турция и на изток до Черно море. Тракиецът играе своите танци с пълно отдаване, вглъбено и сериозно. Той изпълнява всяко движение с голямо майсторство. Мъжът танцува леко приклекнал, като непрекъснато пружинира. Движенията в тракийските танци са съсредоточени главно в краката. Един от основните стилни белези на българския танц – насочване на акцентите в движенията надолу, е подчертан и в тракийския танц, особено в мъжкия, което показва връзката на българина със земята. В по-малка степен са акцентите, насочени нагоре, следвани веднага от движения и акценти, насочени отново надолу към земята. Ръцете вземат много голямо участие в танците от Тракия. Те имат своя специфична изява и в женските, и в мъжките танци. Ръцете на тракийката са меки, пластични, с освободени от напрежение китки и лакти, допринасящи за красотата на движенията – като в ‘Ръченицата’, ‘Касъмската’ и ‘Трите пъти’. Тракийката винаги спазва установените в обществото норми за взаимоотношения и дори в танца пази своето достойнство. Играе кротко и кипро, знаейки своята цена. Ръцете на тракиеца излъчват сила и достойнство, той респектира със сложните пляскания в ‘Ръченицата’ и ‘Касъмската’, а в много случаи ръцете му са освободени от напрежение и ритмично се изнасят вдясно и вляво, напред и назад, като изразяват преди всичко дълбоко вътрешно преживяване при танцуването. Дори в хората, когато са в хват – за пояс, за длани с ръце, спуснати надолу и особено за длани със свити лакти, ръцете ритмично реагират и допълват движенията на краката, като допринасят за изграждане цялостния облик на танца.

Пиринската етнографска област се простира в югозападната част на България, като на запад достига до държавната ни граница с Македония, на север граничи с Шопската етнографска област, на юг с Гърция и на изток и североизток с Родопската и Тракийската етнографски области.

Пиринските танци са смесени, женски или мъжки. Те се играят като хора, ‘леси’, ансамблово или индивидуално. По време на танца участниците играят в кръг, полукръг или в права редица. Женските хора са бавни до умерено бързи, тъй като се играят главно на песен – едногласна или двугласна. За играта в по-бавно темпо допринася тежкият пирински женски костюм. Стъпките са провлачени, ниски, а тялото в повечето случаи е изправено. Мъжките танци се изпълняват на песен, под съпровода на тамбури или с малък оркестър. Костюмът на мъжа е лек и прилепнал към тялото и това дава възможност мъжките пирински танци да изобилстват на скокове, клякания, въртения. Пиринските танци, особено мъжките, се отличават с по-сложни движения. Мъжките пирински народни танци са мъжествени, силни, мощни, а женските излъчват силна емоционалност, те са нежни и лирични.

До неотдавна Родопската етнографска област е била разглеждана като част от Тракийската, но поради характерни стилни различия е отделена от нея. Родопската етнографска област се простира на територията на планина Родопи в южната част на България.

Когато има много работа, родопчанинът отсича: ‘Льосна работа!’ Всичко при него е бавно, тежко, спокойно… Такъв е и неговият танц – бавен, умерен, сдържан, сравнително прост и с малко разнообразие в движенията. Разнообразие има единствено в хватовете – за рамо, за пояс или за длани. Движенията са плавни и грациозни. Изпълняват се с чувство на достойнство под звуците на една или повече гайди или на песен Жените играят сдържано, винаги в сгъстена редица, близо една до друга. Мъжете играят с по-широки стъпки, клякания и коленичения. . Дори при бързите хорa запазват плътното си залавяне и стегнато тяло. Родопските танци в основната си част се изпълняват почти винаги на цяло ходило и на песен. Характерно в тази област е подредбата на хорото: първо се хващат мъжете (за длани или за рамо), а след това – жените. Залавянето между тях е ставало с кърпа.

Музикалните инструменти, които огласят Родопите са малко. Най-често срещаният музикален инструмент е типичната за този район ‘каба’ (ниска) гайда.

Клуб по български народни танци Чанове е създаден на 11 април 2005 от професионалните танцьори и хореографи – Костадин и Милена Господинови. Като своя основна цел те си поставят да популяризират, съхранят и разпространят българските народни танци и хор? на повече българи, като по този начин им дават възможност да се докоснат до своите традиции и фолклор чрез магията на танца.

Партньори

  • Столична община
  • Национално представителство на студентските съвети
  • Сайтът на Една Жена
  • Заедно в час
  • Народно читалище Бъдеще Сега
  • Български портал за музика и танци
  • BG Dancer
  • Списание 8
  • Таланти в TalantBox
  • BBC Good Food България
  • AIESEC
  • Българско Национално Радио
  • Horo.bg
  • Глобал Вижън Съркъл
  • Метрореклама
  • Грация
  • Perfekten
  • ММА България

Екипириовки и Облекла

  • Гришко, магазин за обувки и костюми за балет и танци
  • Будокан, облекло и аксесоари за бойните изкуства и спорта
  • Vip Style, танцови и спортни облекла